Петерхен - Блог на Петър Кръстев

 

Битката между Кейнс и Фридман-Петролната Криза 1973-1974 г.

 

На 6 октомври 1973 Египет и Сирия, с подкрепата на други арабски страни изненадващо нападат Израел на най-светият ден от еврейския календар- Йом Кипур. Това поражда неизбежното покачване на цените на петрола. Кризата се изостря и задълбочава, след като на 13 октомври 1973 Никсън дава началото на операция "Nickel Glass", която има за цел да подпомогне военно Израел във войната. Съветският Съюз също се включва като започва доставки на оръжия за двете арабски страни.

На 16 октомври 1973 ОПЕК решава и  вдига цената на петрола с 70%, до 5,11 долара за барел. Либия заявава, че незабавно прекратява доставките на петрол за САЩ. На 20 октомври 1973 Саудитска арабия и други членове на ОПЕК също се присъединяват към ембаргото.

Така започва Петролната криза от 1973, когато членовете на Организацията на арабските страни износителки на петрол или OAPEC -арабските страни членки на ОПЕК плюс Египет, Сирия и Тунис налагат петролно ембарго спрямо САЩ и други държави, които подкрепят Израел в този конфликт.

В продължение на десетки години Запада изсмуква петролните запаси на Близкия Изток, и по средата на въоръжения конфликт между Израел и Сирия и Египет, на членовете на ОПЕК им идва на наум да използват петрола като оръжие, като ограничават добива  на петрол и налагат ембарго на страните, подкрепящи Израел.

Ембаргото продължава само 5 месеца, но резултата от него е, че  цените на петрола хвръкват до небето. Членовете на ОПЕК осъзнават силата си, чийто последици продължават и до днес. Постепенно то засяга не само САЩ, но и други западни страни. Въпреки, че се понижава, краткосрочното търсене на петрол е нееластично и пазарната цена на петрола се покачва драстично - от 3 долара до 12 долара за барел в рамките на няколко месеца. Това се отразява негативно на цялата световна финансова система и е съпроводено с рецесии и високи нива на инфлация в редица държави. Неблагоприятните явления продължават дълго след кризата - чак до началото на 80-те години на 20 век.

В САЩ президента Картър през 1977 г. създава Министрество на Енергетиката и Американския Стратегически Петролен Резерв - като буфер във време на кризи.

В САЩ цената на бензина нараства с 50%, а на газьола за отопление - с 90%. Въвеждат ограничение на скоростта на превозните средства от 90-100 км/ч и забрана за пътуване в неделя, в опит да пестят петрол, поради поскъпването на бензина.

Западните държави изпадат в икономическа стагнация, като дотогава от 5,2 на сто годишен икономически ръст и 4,1 на сто среден ръст на потребителските цени светът изпада до нулев, а дори и отрицателен растеж и 10-12 % средногодишно покачване на цените. Това е висока инфлация, а в по-слабо развитите в индустриално отношение страни тя се ускорява до хиперинфлация.

Така се появява икономическото явление СТАГФЛАЦИЯ.

Индексът на германската борса Дакс спада с 40%. Следствие на нефтената криза през 1974 г. редица германски банки банкрутират, което води и до отслабване на германската марка. Германия плаща за петрол през 1974 г. невероятната сума от 17 млрд. германски марки, и половин милион души се оказват безработни. Шокът от внезапното 400% повишаване на цената на основните енергийни суровини има опустошителни последствия за германската промишленост, транспорта и селското стопанство. През 1974 г. Вили Бранд е принуден да подаде оставка.

Европейската и Японската икономики бяха засегнати жестоко от нарастващата цена на петрола, защото бяха изключително зависими от нефта като основен енергиен източник. Американската икономика не беше толкова зависима от вносен нефт и засегната по-малко. Затова и щатският долар поскъпва, а европейските валути и йената пострадаха значително и се обезцениха. В началото на 1974 г. френското правителство решава да освободи френския франк от поддържания дотогава диапазон на движение на курса, защото изпитваше голямо напрежение върху валутните си резерви, като резултат от зависимостта си от вносен нефт.

Голяма част от по-малко развитите световни икономики, които не притежаваха значителни петролни залежи, внезапно бяха поставени пред необходимостта от неочакваното и невъзможно за тях 400% увеличение на цената на енергийния си внос, без да се броят химикалите и торовете за селското стопанство, произвеждани на базата на петрола. Тези страни започнаха да задлъжняват.

Индия имаше положително салдо на търговския баланс през 1973г. и има във валутния си резерв 629 млн. долара, но през 1974г. тя беше длъжна да плати годишната сметка за внос на петрол от 1.2 млрд. долара, тоест почти два пъти повече. Много страни в Азия, Африка и Латинска Америка, като Судан, Пакистан, Филипините, Тайланд и др. се озоваха през 1974 г. със отворени дефицити в своите платежни баланси. По данни на МВФ развиващите се страни през 1974 г. имат общ търговски дефицит на стойност 35 млрд. долара, колосална сума за ония времена.

От една страна петролният шок има опустошително въздействие върху ръста на световната промишленост, но от друга в същото време той доведе и до огромни печалби за някои финансови среди и корпорации: - нюйоркските и лондонските банки и „Седемте сестри“ – петролни корпорации от САЩ и Великобритания. Основният поток доларови доходи на ОПЕК беше насочен към водещите банки в Лондон и Ню Йорк, преводите бяха в долари, както и цялата международна петролна търговия. За разлика от ФРГ,  Великобритания съумя да извади полза от петролната криза. Ръстът на цените на петрола направи изгодни разработките на петролни находища в Северно море и англосаксонските компании се възползваха от това.

Петролното ембарго и увеличението в пъти цената на петрола определят посоката на западните държави, които изпадат в икономическа стагфлация и висока безработица. Негативните ефекти за обикновените хора са:

-значителен спад на икономическата активност  в САЩ и останалите развити индустриални държави;

-двойно повишаване нивото на инфлация в индустриално развитите държави и обезценка на националните валути;

-значително повишаване на бюджетните дефицити и отрицателни изменения в текущите и капиталовите сметки на платежните баланси на страните освен в тези, които са производители и износители на петрол.

Промяната на цените на нефта през 70-те години  и появата на СТАГФЛАЦИЯТА беше отличен повод и възможност на неолибералните и консервативни среди да замразят Кейнсианската икономическа политика и да наложат неолиберална политика.

Защо се наложи тази бърза пренастройка?

Кои са факторите, които повлияха в началото на 80-те години идеите на Милтън Фридман и Лафер да се наложат като трайна икономическа политика?

Защо инфлацията стана враг №1 и бе изоставена широко прокламираната след Втората световна война политика на икономически растеж и пълна заетост т.е. политиката на социалната държава?

Това е нещото, което ме заинтересува много повече от самата криза и ще се опитам да го споделя.

Кое предизвиква инфлацията през 70-те години?

Кое предизвика стагнацията, появата на висока безработица и СТАГФЛАЦИЯТА?

Отговорът не е еднозначен и аз виждам влянието на няколко фактора:

 1. Кейнсианската политика след Втората световна война- до края на 60-те години води до висок растеж и заплати, ниска безработица и умерена инфлация. Тя се осъществява с креационна политика на базата на високо данъчно облагане. 

През средата на 60-те години се забелязва, че започват да се намаляват печалбите в бизнеса и инфлацията нараства. Обяснението не е сложно. Високите данъчни ставки постепенно започват да обезкуражават бизнеса да инвестира. Фискалната политика на бюджетен дефицит т.е. на високи разходи измества част от инвестициите, които би направил частния бизнес. Високата заетост и заплати т.е. съвкупното търсене осъществява натиск върху предлагането и инфлацията се увеличава.

Икономистите наричат този тип инфлация -“теглена” от търсенето инфлация, т.е. когато номиналните разходи надхвърлят капацитета на икономиката т.е. предлагането на стоки, икономиката ще навлезе в инфлационна фаза, предизвикана от прекомерно търсене. Излишното търсене “изтегля” цените нагоре.

Когато съществува общо равновесие при непълна заетост т.е. непостигнат потенциал на предлагане, увеличаващото се съвкупно номинално търсене /подпомогнато от креационната политика/ ще стимулира растежа на съвкупното реално производство, тъй като фирмите се конкурират за неизползвани производствени мощности и възможности, за привличане на свободни работници и инженерно-технически персонал, за да завоюват по-голям пазарен дял, без това да им коства нарастване на производствените  разходи, т.е. фирмите ще произвеждат по-голямо количество стоки на същата цена, за да задоволят увеличеното съвкупно търсене.

С постепенното приближаване до пълна заетост на икономиката, увеличаването на реалното производство започва да се съпровожда от покачване на цените, т.е. на по-голямото търсене фирмите е по-вероятно да отговорят с увеличаване на цените. При идеалния случай на пълно натоварване на производствените мощности /което още не се е случвало никога/ БВП може да нарастне единствено чрез увеличение само на номиналните стойности т.е. чрез инфлация.

 2. Увеличаване на цените-в края на 1971 г. цените на зърното тръгват нагоре.

През 1972 г. цените на стоките започват да се увеличават. Те имат своята предпоставка от увеличението на цените на зърното и в позициите на американските запаси от природен газ и петрол, тъй като производството на петрол в САЩ достига своя максимум през 1970 г. Някои считат, че пазарът на петролни продукти в САЩ има съществено значение за ембаргото и петролната криза.

Тезата на либертарианците е, че държавата и политиците се намесват некомпетентно и нанасят големи вреди в енергийния сектор, като държавното управление в САЩ показва пълно неразбиране как да се развива този сектор, и как  да се бори с инфлацията. Либертарианците считат, че американските политици стресирани от повишаване цената на енергията през 60-те г. в не-малка степен породена от държавната финансова политика, налагат тежки регулации на цената на бензина, ограничават местното производство и добив на нефт , като с тези действия свеждат до минимум възможността за свободна търговия с петролни продукти, и всичко това се прави в името на бедните.

Регулирането и ограничаването на цените, и на теория и на практика винаги води до спад, и по-малко предлагане. Така през 1973 г. в САЩ има двойно по-малко петролни сонди спрямо 20 години по-рано, тъй като ценовото регулиране отнема стимула на предприемачите да рискуват, развиват и разширяват бизнеса си. Погрешната държавна политика прави американската икономика изключително зависима от внос на петрол от Близкия изток и забавя развитието и внедряването на нови технологии за добив на петрол и газ, както и на алтернативни енергии.

Именно тази зависимост  използват арабските страни и ОПЕК, като въвеждат ембаргото, намаляват производството и цените се вдигат в пъти, което води и до петролната криза.

Либертарианците обвиняват политиците, че ценовото регулиране съчетано със зависимостта на САЩ от внос на петрол води до затрудняване на снабдяването с горива и високи цени. Доста трудно вносителите на петрол и горива са могли да прехвърлят цената на ембаргото върху потребителите с по-високи цени, тъй като политиците са сложили ценови таван. и по този начин става трудно за търговците да доставят бензин на бензиностанциите.

Тезата на Либертарианците за петролната криза е доста логична!

Ами ако целта на американските политици е била съвсем друга!

Ако тяхната грешка е била коренно различна!

Десетки години САЩ  и Англия чрез Седемте сестри - пет американски: Exxon, Mobil, Chevron, Gulf Oil (погълната от Chevron през 1984) и Texaco и две европейски: British Petroleum и Royal Dutch/Shell разработват добива на петрол по света и най-много в Близкия изток, и внасят евтин петрол. Ами ако целта е била да се съхраняват пълни залежите и кладенците с петрол на Америка, като се внася евтин петрол. Нима така не се постигна разцвета на американската икономика, американската мечта за почти всяко семейство.

Още повече, че търговията с петрол и горива се извършва с долари, а печатницата на долари е американска!

Тази теза също изглежда логична и грешката на американските политици трябва да се търси първо във външната им политика спрямо арабските страни, и второ за липсата на стратегически резерв или алтернативни варианти при ценови шок, както при петролната криза.

След април 1973 тръгват нагоре и цените на петрола, а с тях и другите горива. Съчетаването на растежа на петролните и хранителните цени създават мултиплициращ ефект на значително увеличаване на всички цени.

 Таблица за  инфлацията в развитите страни

Период

САЩ

Канада

Япо- ния

Фран-

ция

Герма-

ния

Италия

Англия

1955-1965г.

1.5

1.7

3.8

4.9

2.3

3.4

3.1

1965-1972г.

4.1

3.8

5.5

4.7

3.4

3.6

5.6

1972-1974г.

8.6

8.9

16.9

19.4

6.8

12.4

11.7

 

Страните от OПEК вече са знаели , че западните икономики са силно зависими от петрол и не са имали голям избор, особено в краткосрочен план, нищо друго освен да платят по-високата цена за един барел.

Този екзогенен удар представлява реален ценови шок за всички икономики зависими от петрол. Това е плесница и нанася поражение, като увеличава рязко разходите на реалното съвкупно производство и противопоставя силно интересите на труда и капитала.

Този тип бутана от разходите инфлация е характерна след петролната криза от октомври 1973 г. Увеличаване  цената на петрола и горивата, увеличава цената на отделни компоненти от производствените разходи и бута цените нагоре!

Кой трябва да поеме отговорността за този ценови шоков удар и реалното понижение на жизнения стандарт в краткосрочен план?

Оказва се, че никой не отстъпва в конфликта на интереси между труда и капитала т.е. между работници и предприемачи.

От една страна работниците и служителите се противопоставят на понижаването на реалните си заплати и искат номинално увеличение, а от друга имаме инфлационна динамика, чийто източник е увеличаването на разходите за петрол и енергия и се се пренася в увеличаване на равнището на цените.

Така се ражда възходяща спирала на заплатите и цените на стоките, която релефно отразява резултата от противоречивите претенции и липса на компромис.

 3. Намеса на правителството- чрез намаляване на фискалните си разходи и повишаване на лихвения процент. Въвеждането на политика на остеритет намалява съвкупното търсене и постепенно дисциплинира участниците на пазара. Намаленото търсене принуждава фирмите от една страна да не търсят висока печалба, а от друга да се освободят от излишни работници. От своя страна увеличаващата се безработица кара работниците да намалят претенциите си против спада на реалната си работна заплата.

 4. Инвестиционен капан-ценовия шок придружен от стагфлация и висока безработица след петролната криза е ситуация коренно различна от тази, която беше в света на икономиката след 1945 г.

Тази необичайна ситуация стряска инвеститурите тъй-като цените растът, лихвите са високи, има стагнация и в условия на икономическа и политическа нестабилност, не малка част от предприемачите предпочитат да не рискуват.

Получава се своеобразен “инвестиционен капан” т.е. липса на доверие към необичайната икономическа ситуация, което също подсилва стагнацията в икономиката!

Появата на стагфлация след 1973 г. следствие високата инфлация от рязкото покачване на цената на петрола от ОПЕК, бе съпроводена от висока безработица.  

За да намалят инфлацията правителствата се опитаха да потиснат икономическата активност, чрез фискални и монетарни средства, като увеличиха лихвения процент и  намалиха разходите си.

Наличието едновременно на увеличаващата се безработица, рецесия и инфлация, предизвика остри критики към теорията на Кейнс и кейнсианската практика на правителствата на развитите страни след Втората световна война.

Както споменахме по-горе Кейнсианската макроикономическа политика, която стана водеща и доминираше през периода след Втората световна война, се базира на тезата, че съвкупното търсене или разходи в икономиката определят равнището на заетостта и дохода.

Затова правителствата на развитите страни подпомогнати от лошия спомен на Голямата депресия и войната си поставят за своя основна задача да поддържат в икономиката равнище на пълна заетост, като използват креационна политика при високи данъци.

Това доведе до висок растеж и небивал просперитет в целия развит свят!

Тази теза се придружава от виждането, че инфлация ще се появи, когато съвкупното търсенето надвиши капацитета на фирмите за производство на стоки и услуги. Тогава фирмите нямат друг избор, освен да увеличат цените. Това означава на ниската безработица да съответства по-висока инфлация и обратното,  високата безработица би трябвало да се свързва с ниска инфлация.

 Инфлацията може да възникне по няколко начина:

-при увеличаване на паричното предлагане, при което търговците усещат паричния натиск и вдигат цените;

-ако работниците извоюват по-високи заплати;

-в резултат на изменение или по-рязка промяна в цените на материалите, което увеличава производствените разходи  и създава конфликт на интереси между труда и капитала, защото ще притисне или реалната стойност на работните заплати, или съществуващата печалба. Някой трябва да поеме загубата.

-инфлация се получава, и когато трудът си извоюва по-високи  работни заплати, а отговорът на предприемачите е увеличение на цените на изделията.

Отговорът трябваше да дойде от търсенето на компромис и съгласие между труда и капитала за споделянето на разходите от повишените цени на вносният петрол и горива.

Отговорът, обаче дойде от политиците. Те нямаха съответното разбиране и търпение да работят за този компромис между труда и капитала. Те отговориха на забързващата инфлация използвайки политически инструменти, чрез намаляване на фискалните разходи и по-строга монетарна политика чрез увеличение на лихвения процент.

Така се роди стагфлацията, която проби кривата на Филипс!

Тя, обаче беше представена в друга светлина и създаде нова ситуация!

Стагфлацията беше представена като пряк резултат на провалилата се Кейнсианска политика, на разхлабена правителствена политика на високи разходи, която води до инфлация!

Тази уловка се възприе и се възроди отново идеята за свободния пазар!

Негов трибун стана Милтън Фридман и колегите му от Чикагската школа с Монетаризма, подпомогнати от влиянието на политическата философия на Айн Ранд.

Още повече, че Фридман беше предвидил преди Петролната криза теоретична възможност за поява на стагфлация при определени условия. Дебатът за свободния пазар беше възобновен, като в него “силно” се включи и теорията на предлагането на Лафер. Постепенно тази фаза на стагфлация предизвика съществена промяна в икономическото мислене.

За няколко години  се случи невероятен обрат, Кейнсианската политика беше забравена и заменена от неолиберализма!!!

 “Блестящата и логичната идея” на монетарната теория на Фридман е, че излишното нарастване на паричното предлагане, свързано с излишни правителствени разходи, слабата монетарна дисциплина от страна на централните банки с поддържането на твърде нисък основен лихен процент, предизвикват инфлация!?

За да се постигне ценовата стабилност се налага да се увеличи лихвения процент  и затегне кредитната политика, както и намаляване на фискалните дефицити.

Милтън свързва паричното предлагане и ценовата стабилност със концепцията за “естествената норма на безработицата”, при която свободния пазар би осигурил такава норма на безработица, която обезпечава стабилност на цените т.е. ниска инфлация. Всякакви опити да се изменя тази “естествената норма на безработицата” в посока на намаляване чрез фискални и монетарни средства ще довеждат до нарастваща инфлация.

 Стагфлацията през 70-те предизвика задочен “теоретичен дуел” между Кейнс и Фридман, който беше спечелен от последния!

Не защото Кейнс не беше жив за да се защити или защото Фридман се славеше като учен, който не е губил дебат или спор.

Та зад Кейнс стоеше теория превърнала се в практика, която спаси капитализма след Голямата депресия и в продължение на близо три десетилетия донесе най-големия просперитет на страните в Европа и Северна Америка!

Реализирането на “социалната държава” в Европа и “американската мечта” на почти всяко американско семейство създаде просперираща средна класа, която е гръбнакът на западната демокрация. Зад този зашеметяващ успех освен трудът на тези хора, стоеше и Джон Мейнард Кейнс.

Нека погледнем тогава кой какво проповядваше и защитаваше?

Кейнс се интересуваше от увеличаване на доходите и заетостта. Той търсеше и намери инструменти за увеличаване на националния доход и постигане на висока заетост, което се съпровожда с известна инфлация!

Фридмън се интересуваше най-много да се води такава парична политика, при която има ценова стабилност и ниска инфлация!

Важното бе съществуващото равновесие да генерира ниска инфлация, независимо от “естествената норма на безработицата”, която според низходящата крива на Филипс означава висока безработица при ниска инфлация.

Идеите на Фридман и колеги проповядваха балансиран бюджет, ниски социални разходи, стегната монетарна политика с висок лихвен процент, по-ниски данъци, “шокова приватизация”, по-малка намеса на държавата и дерегулация, което означаваше по-нисък растеж, увеличаване на безработицата и най-важното ниска инфлация.

Светът на големия капитал не беше доволен от продължителната кейнсианска политика по-няколко съображения:

-по-висока инфлация, която изяжда част от капитала;

-високи данъчни ставки, които намаляват печалбата;

-държавни регулации, особено във финансовата система, като законът Глас-Стийгъл;

-високи разходи за работни заплати;

-значително увеличаване на екологичните разходи;

 

Парадигмата за laissez-faire капитализъм, за “просмукване на доходите” и просперитета на всички се харесва на мнозинството консервативни политици и икономисти.                 

Те пренебрегнаха факта, че идеите на Фридман, Лафер, Айн Ранд, Алън Грийспан и реализирани на практика от “РЕЙГЪНИЗМА”, нямаха никаква емпирична проверка и фактически доказателства, че тази икономическа политика може да бъде работеща и просперираща.

Светът на “големия капитал” се изплаши от високата инфлация, след петролната криза. Инфлацията се оказа най-големият враг на капитала наравно с комунизма.

Затова на историческата сцена се появи Роналд Рейгън, който започна битка за  laissez-faire капитализъм, против държавата и нейните регулации, против инфлацията, която подяжда стойността на капитала.

Той драстично намали данъците, регулациите, увеличи рязко бюджетните разходи. но за военни цели и борба с комунизма.

 

Ето затова Фридман победи Кейнс!

 

Светът на “големия капитал” искаше по-големи печалби и сигурност за собственият си капитал.

Политиците изоставиха политиката на висок растеж и заетост, и се концентрираха върху ценовата стабилност и ниската инфлация. Емпиричните доказателства на Тома Пикети ясно показват, че при такава политика растежа на доходите от капитал изпреварват значително икономическия растеж и доходите на труда.

Безработицата се установява на своята “естествената норма на безработицата”, която разбира се е висока. Тя не е “принудителна”, а просто “естествена безработица”, естествено съчитание от “малко” фрикционна, сезонна и “малко” структурна безработица.

Фридман замени Кейнс, който теоретично считаше и практически доказа в живота си и почти 30 години след смърта си, че фискалните разходи на държавата, контролните и регулативни функции, изобщо силната държавна намеса имат определящо значение за изграждане на по-справедливо общество с по-балансирани интереси между отделните социални групи хора, замени го със собствената си непоколебима вяра, че laissez-faire капитализма трябва да намали рязко държавното участие, замени го проповядвайки собствената си заблуда и идеология, че саморегулиращото се пазарно стопанство може да осигури нарастващ просперитет и равни възможности за всички.

Както отбелязва Фридмън, „когато дойде времето за промяна … имаше алтернатива, готова да бъде пусната в действие“.             Т.е. алтернативата беше неолиберализма!

 Неолибералната политика постепенно донесе значително относително неравенство и бедност по света, по-висока безработица, концентрация на капитал и доходи във все по-малка част от населението в света.

Просмукването и “народния капитализъм” не се състояха, тъй като днес някъде около 10% са хората имащи доход от собствен капитал и дейност.

Петролната криза от 1973 г. изигра лоша шега на капитализма!

Нейните резултати започнали с Голямата рецесия тепърва предстоят и ще имат епохални последици до края на столетието!

 Статията е част от книгата "Справедлива печалба" на Петър Къртев

Блог на Петър Къртев www.peterhen.com