Петерхен - Блог на Петър Кръстев

 

"Капиталът през XXI век" на Томас Пикети и неговата грешка

 

І. За книгата

 Книгата "Капиталът през XXI век" на Томас Пикети е претенциозна, не само със заглавието и обема си от 1000 страници, но преди всичко огромната й заслуга е, че тя издигна на челно място проблема за лавинообразно растящите неравенства и за кого функционира капитализма като социално-икономическа и политическа система.

Тази книга събра, като във фокус вниманието на много интелектуалци, раздвижи позамръзналите пластове на мейнстрийм икономиката и нейните челни представители, които  десетки години пренебрегваха, игнорираха и бягаха като дявол от тамян от въпроса за разпределението на доходите и богатството.

Не случайно, книгата на Пикети беше сравнена в статия на New York Times с             „ Изследване на природата и причините за богатството на народите “ на Адам Смит и “ Капиталът ” на Карл Маркс, считани за двете най-съдържателни и най-влиятелни книги по политикономия и до днес.

Самият Пол Кругман заявявя в Times , че тази книга ” ще промени както начина, по който ние мислим за обществото, така и начина, по които правим икономика”.

Извън всяко съмнение, Пикети уцели не само със заглавието, спечели с темата и точния момент да публикува книга, за най-дискутирания въпрос след Голямата рецесия.

Малко са тези, които изказват мнението си в противовес на казионната политикономия в прав текст. Той си позволи да каже, че капитализмът прави богатите по-богати, а бедните по-бедни. Той не само го каза, но и го доказа с богат емпиричен материал.

Пикети доказва, че в съвременния капитализъм разпределението на доходите става толкова забележимо неравномерно и увеличава  в пъти богатството на капитала спрямо този на труда. В допълнение към това съществуват  редица обосновани аргументи, че тази тенденция ще продължава.

Само тази “еретична” теза, подсилена от самото заглавие, което ми се струва сякаш кокетничи с Маркс, така раздвижи духовете, че предизвика множество овации и критики, както от дясно така и от ляво.

Пикети запали сигналния огън и привлече интереса на интелектуалния свят, като съвсем просто го покани и призова, че трябва да се дискутира, говори и пише за политикономия.

Книгата „Капиталът в XXI век” е блестящ резултат от 15-годишен усилен труд на Тома Пикети и екипът му, който исторически изследва от ХVІІІ  век до наши дни развитието на доходите и богатството. Съвместно с Еманюел Саез и колегите си от екипа, Пикети е събрал през този период солиден информационен масив „База данни на най-високите доходи в света“, данни от двадесет страни за икономическото неравенство в продължение на повече от два века.

Базирайки се на богат цифров материал облечен в множество от таблици, Пикети доказва, че икономическото неравенство расте, придобива неприлично големи размери и най-богатите присвояват все по-голяма част от доходите.

Използването на солиден емпиричен материал прави този извод, толкова неоспорим и забележителен.

И не само това, анализирайки данните, Пикети убедено заявява, че неравенството не е случайност, а същностна черта на капитализма, която може да се коригира само с държавна намеса.

С две думи без регулиране на днешния капитализъм, „силите на дивергенцията на разпределението на богатството“, „произволните и неустойчиви неравенства“ ще разрушат „меритократичните ценности, на които се основават демократичните общества“.

Изводът е логичен, той не изненадва знаещите и трезво мислещи учени и интелектуалци, изненадващ е за обикновените хора от западния свят живеещи с вярата и идеала на меритократичните ценности.

Този извод показва, че капитализмът не функционира така, както се представя от официалната пропаганда. Пикети доказва, че действителността се отдалечава  от стандартния теоретичен модел.

Според казионната политикономия, механизмите на пазарното стопанство гарантират, че най-ефективните резултати винаги биват постигани, т.е. всеки получава такива доходи, които отговарят на неговия труд и производителност. И тъй-като хората имат различен потенциал на умствени и физически качества, т.е. те се различават и имат различни възможности, то нормално е да има неравенство. Неравенствата, както парите, са мотив и стимулират хората да работят повече и да получават повече.

Но стряскащите данни за непрекъснато влошаващата се структура на днешните нива на неравенства съгласно кривата на Лоренц и индекса на Джини , едва ли  вече действат мотивиращо при статистика, че 1% от хората в света притежават 50% от световното богатство, а точно обратното.

За неравенството Пикети пише: ”Неравенството не е непременно лошо: Въпросът е дали е оправдано и дали са налице основания за това”. Отговорът е основания има, защото възможностите на отделните хора са различни.

Но не може да бъде оправдано в никакъв случай, когато 85 топ милиардери притежават колкото 3500000000/ три милиарда и петстотин милиона/ души на планетата. 

В заключението на книгата Пикети пише:

Основното противоречие на капитализма: r>g

Основният урок от моето изследване е, че оставено само на себе си, динамичното развитие на пазарната икономика и на частната собственост съдържа в сърцевината си важни конвергентни сили, свързани включително и с разпространението на знанията и квалификациите, както и мощни дивергентни сили, потенциално опасни за нашите демократични общества и за ценностите на социалната справедливост, на които тези общества се основават.
Основната дестабилизираща сила е свързана с факта, че нормата на възвращаемост на частния капитал r е силно и дългосрочно по-висока от нормата на растеж на доходите и на производството g.

Неравенството r>g предполага, че наследствата, идещи от миналото, се рекапитализират по-бързо, отколкото темпът на нарастване на производството и работните заплати. Това неравенство изразява едно фундаментално логическо противоречие. Предприемачът неизбежно се опитва да се превърне в рентиер и все повече да господства върху тези, които притежават единствено труда си. Един път създаден, капиталът сам се възпроизвежда по-бързо, отколкото се увеличава производството.     Миналото изяжда бъдещето”.

Нормата, определяща възходящия тренд на неравенството е, че когато възвръщаемостта на капитала e по-висока от икономическия растеж, доходът от капитала расте по-бързо от трудовото възнаграждение. На база емпиричните данни от резултатите в икономиката от последните три века получава следния резултат:

-1,6 процента икономически растеж на БВП за година;

-5% годишен ръст норма на възвръщаемост на частния капитал;

 

Вярно ли е, че неравенството на доходите и богатството расте?
Убедително доказателство за това е емблематичната диаграма на Пикети и Саез за относителния дял на 10% най-богати американци в брутния национален доход на САЩ през ХХ век, която разтърси света през 2013г. и възмути прогресивното обществено мнение.
Съгласно данните в нея малко преди да избухне Голямата рецесия през 2007 г.:

-делът на дохода на 10% най-богати американци преди да си платят данъците достига 50% от общия доход;

-горното съотношение е по-високо от същото в навечерието на Голямата депресия през 1928 г., и продължава да расте стръмно до 2013 г.;

Данните за най-горния “нарицателен” 1% са още по-стръмни:

-максималните стойности от 1928 и 2012 г. стигат до 25%;

-като минимумите им стойности от 1947–1977 г. са доста под 10%;

-между двата максимума на неравенството в периода от 1942 до 1977 г. има съществено намаляване на неравенството от 33% през 1970г;

Най-голямият шок предизвикват данните на Пикети за галопиращото растящо неравенство като:

-95% от растежа на доходите в САЩ между 2010 и 2012 г. се пада на най-горния 1%;

-относителният дял на дохода на най-богатите американци е над 2,5 пъти по-голям сега, отколкото през 70-те години;

-70% от дохода на горната една десета от най-горния 1% се пада на високоплатените корпоративни служители-те печелят най-малко милион и половина долара годишно доста повече от другите високоплатени категории – предприемачи, висококвалифицирани специалисти, мнозинството от кино, медийни и спортни звезди и др.  Това означава, че  разпределението на дохода в самия най-горен 1% е още по-стръмно, като основна вина за неравенството определено имат корпорациите.

Новата крива на неравенството следователно е U-образна!

Защо тази крива е противоположна на кривата на Кузнец?

Защо данните на Пикети ни карат да направим този извод?

Анализирайки структурата на неравенството-през 18 и 19 век до началото на Първата световна война и от началото на 80-те години до днес, Пикети установява, че тя е по-различна от структурата на неравенството за периода след Първата световна война до края на седемдесетте години на 20-ти век.

През 1910г. -10% от населението притежава:

-90% от цялото богатство в Европа;

-80% от цялото богатство в САЩ;

-като най-богатият 1% притежава 50% от богатството;

-45% от доходите в Европа;

-40% от доходите в САЩ;

След това в резултат на уникалното стечение на ред политически обстоятелства в западния свят между 1930 и 1975 г., смята Пикети, позволява естествената тенденция на капитализма към неравенство да бъде временно обърната, т.е. възвръщаемостта на капитала да падне малко под растежа на БВП. /Това се вижда от графика №10.10 за възвръщаемостта на капитала след данъчно облагане и капиталови загуби, и ръста на БВП в ”Капиталът на ХХІ век”./

 Тези обстоятелства включваха:

-двете световните войни унищожили огромно реално богатство;

-Голямата депресия унищожила голяма част от финансовия капитал;

-решителната държавна политика на преразпределение на доходите включващи силно прогресивно данъчно облагане на доходите и наследствата,;

-намаляването значението на наследеното богатство;

-бързия следвоенен растеж на населението и производителността, създаването на масова средна класа и масово богатство;

-ограничаване на финансовите спекулации;

-високата инфлация;

-вдигането на заплатите за сметка на доходите от капитал и т.н., и неравенството намалява значително.

 

 През 70-те години в САЩ:

-най-горният 1% притежава 20% от богатството;

-следващите 9% притежават 30%;

-средната класа от 40% притежава 40% от богатството; Неравенствата в доходите също намаляват значително.

От 80-те нататък неравенството пак започва да расте, достигайки днес в САЩ следното съотношение:

- най-горният 1% притежава 35%;

-най-богатите 10% притежават 70% ;

-средната класа – 25%;

-останалите 50% от населението – 5% от богатството;

Днес частният капитал в развитите страни е между 500 и 600% от БВП, като в Италия достига 800%.

Защо данните на Пикети поставиха под огромно съмнение кривата на Кузнец и сякаш я обърнаха с главата надолу?

И какво представлява Кривата на Кузнец?

Интересна корелация между различните периоди на развитие на една икономика и подоходното неравенство вижда американския икономист и носител на Нобелова награда Симон Кузнец през 1954г. Той смята, че съществува естествено изменение  на неравенството  в  икономиката  в зависимост  от периода на  развитие.

Кузнец обобщава историята в 3 основни периода:

прединдустриален,  индустриален  и информационен.

Той обосновава своята хипотеза с идеята,  че  с развитието  на  една  икономика,  се развиват  и  предпочитанията  на обществото.  В прединдустриалния период населението е съсредоточено основно в селските региони, но с настъпването на  индустриализацията  то започва да се придвижва към градските региони. С изобретяването на машините и изместването на аграрния сектор от индустриалния като водещ, доходите в градовете започват  да нарастват спрямо  тези  по  селата, неравенството  започва  да се  увеличава, и коефициентът  на  Джини  расте.

Според Кузнец обществото съзрява и започва да оказва натиск върху правителството за преразпределение на  доходите. 

Сближаването на доходите е  характерно именно  за  информационния  период. Социалноосигурителните политики осъществяват преразпределение на доходите в развитите икономики, довеждат до намаляване на неравенството и съответно намалява стойността на коефициента на  Джини.

Кузнец построява своята графика,/ като по ординатата се отчита неравенството а по абцисата БВП на човек от населението/ и стига до извода, че кривата на изменение на неравенството за достатъчно голям период от време има форма на обърнато „U”.

Така ситуираната „крива на Кузнец“ с форма на камбана определяше увеличаване на неравенството само в началото на индустриалния растеж  и намаляването му след постигане определено равнище на среден доход.

Днес тази теория се потвърждава от емпиричните данни до 1970 г!

Последните 35-40 години, обаче  поставят концепцията на  Кузнец  под  съмнение!

Диаграмата показва, че след етапа на силен икономически  растеж  в  развитите  икономики  след  1970 г.  наравенството започва да се увеличава.

Кривата на Кузнец от началото на 20-ти век до 2012 г. има формата “U” т.е. обратна на камбана.

Това се определя от действителността по време на голямата компресия на доходите в САЩ и западна Европа, стигнала своя пик през 60-те години, период с непознат растеж на доходите на работниците и ниска безработица, висока вертикална социална мобилност и възможност за растеж на всеки, прогресивна данъчна система с високи ставки, малко по-нисък растеж на капитала от труда, където намаленото неравенство кореспондира с американската мечта.

Днешните умерено прогресивни икономисти считат времето от Ф.Д. Рузвелт до времето на Р. Рейгън, за време на разцвет и естествено развитие на капитализма.

Те считат увеличението на неравенството от 1980 г. насам като аномалия, сериозно отклонение от идеите на Кейнс за държавно регулиране, от съвременните идеи на посткейнсианството и теорията и практиката на социално-либералната държава .

Аномалия, чийто логичен резултат беше Голямата рецесия.

Пикети е много по-прецизен и събира данни от много по-продължителен период и от различни общества. Неговите данни показват, че с изключение на времето от Рузвелт до следвоенния просперитет, развитието на капитализма се характеризира от неравенството r>g т.е. ръста на възвращаемост на капитала изпреварва ръста на БВП средно в съотношение 3:1. В този аспект по-скоро периодът от Рузвелт до следвоенния просперитет на запада изглежда аномалия, изключение от общото правило на капитализма.

 Въпреки сравнително точното изброяване на обстоятелствата генерирали периода на “Голямата компресия” от Тома Пикети, все пак се изпускат много важни аргументи.

След близо два века развитие либералното капиталистическо пазарно стопанство навлезе в началото на ХХ-ти век в нова ера на масово производство на етап, когато масовото потребление още не бе познато. Подвижността и гъвкавостта на предлагането все още са подценявани-както при индустриалната революция. Резултатът е в това, че свръхпроизводството не намира пазар. Оттам спадане на цените при затварянето на икономическия цикъл, затварянето на фирмите и увеличаването на безработицата поради неадекватно търсене.

Икономическите кризи, често съпътстват икономиката, но кризата през 1929 г. наречена Голямата депресия, е сериозен вододел в историята на капитализма.

Тя ясно показа, че неокласическото виждане за естественото саморегулиране на пазарите, чийто гъвкави цени бързо изчистват дисбаланса между търсенето и предлагането на стоки и услуги и труд , и възстановяват равновесието на пазарите, се оказа дълбоко погрешно и невалидно за създалата се ситуация през 1929 г.

Кризите са резултат на стихийното действие на пазара и неограничената конкуренция, експлозивното развитие на средствата за производство, финанови спекулации и грешна монетарна политика, външни шокове и не на последно място безграничната човешка алчност, които нарушават стабилността и равновесието в икономическата система.

Оказа се, че пазарната икономика не притежава свойството да се самокоригира  така, че да не се спира икономическият растеж.

 Първият аргумент е появата на ДЪРЖАВАТА като средство за възстановяване на равновесието на пазарите и стабилизиране на социалните конфликти.

Това се случва, когато  Рузвелт встъпва в длъжност президент през март 1933 г., тогава САЩ е на дъното на най–тежката депресия в историята на страната. Индустриалното  и селскостопанското производство са на половина в сравнение с това от 1929 г. Около 13 милиона човека от работната сила са безработни. Банковата система е на ръба на колапса. Милиони живеят на ръба на глада, а два милиона са бездомни. В страната има твърде малко изградени социални служби. Чести са случаите на избухнало насилие.

Рузвелт гледа на депресията не от икономическата страна, а я счита по–скоро като въпрос на доверие и вяра:

-хората са спрели да харчат и потреблението е замряло;

-предприемачите не инвестират и не наемат работна сила;

-защото се страхуват за бъдещето си;

Както Рузвелт посочва в речта си при встъпване в длъжност „единственото нещо от което можем да се страхуваме, е самият страх“.

Той предприема серия от драматични действия и мерки, които имат за цел да възстановят доверието на хората в системата:

-обявява „почивка на банките“, за да избегне изтегляне на депозитите и тяхното колабиране;

-свиква извънредна сесия на Конгреса за стабилизиране на банковата система;

-създава се Федералната корпорация за застраховка на влоговете, която има за цел да гарантира капиталите, като ги задължава те да бъдат съхранявани във Федералния резерв и така да се избегнат злоупотребите при управлението им;

-в серията си радиообръщения, известни като „Речи около -камината“, Рузвелт разяснява мерките си на американските граждани;

-държавата решително навлиза в сферите на образованието и здравеопазването;

-гарантира продоволствен минимум;

-поема отговорността за осигуряването на старите хора, инвалидите, безимотните;

-разходите на федералното правителство в периода 1932 – 1940 г. нарастват над два пъти.

Така през 1933 г. започва изпълнение на тъй наречения ” Нов курс на Рузвелт” -различни мерки за регулиране на икономиката. Някои от тях спомагат за отстраняването на причините за депресията, някои имат социална насоченост и помагат на най-пострадалите, докато трети допълнително усложняват положението.

Почти веднага след встъпването си в длъжност, през март 1933 г., на Рузвелт се налага да се сблъска с трета вълна на банкова паника, но новият президент реагира със закриване на банките за една седмица и през това време подготвя програма за гарантиране на депозитите.

Първите 100 дни от президентството на Рузвелт се характеризират с интензивна законодателна дейност в т.ч. няколко законопроекта, регулиращи финансовата сфера:

-извънредния закон за банките, Законът Глас – Стигол от 1933 г. за разграничаването на инвестиционни и търговски банки;

-закон за кредитиране на селското стопанство;

-закон за създаване на комисия за ценните книжа.

-конгресът разрешава създаването на Федерална корпорация за застраховане на депозитите;

-Федерална администрация за извънредна помощ, чието създаване е прието със Закона за възстановяване на националната икономика от 16 юли 1933 г;

В задачите на Федералната администрация за извънредна помощ влизат:

-строителство, ремонт и подобряване на шосета и магистрали, обществени здания и всякакви други държавни мероприятия и комунални услуги;

-съхраняване на естествените богатства и развитието на добива им, включвайки тук контрола, използването и пречистването на водите, предотвратяване на почвени и брегови ерозии, развитие на водната енергетика, пренос на електрическа енергия, строителство на различни речни и пристанищни съоръжения и предотвратяване на наводнения.

В работата по обществените обекти активно се привличат безработни. Най-общо, в периода 1933 – 1939 г. числеността на заетите на обществени обекти /строителство на канали, пътища, мостове, често в необитаеми и блатисти маларийни райони/ достига 4 милиона души.

В сферата на селското стопанство, приетият на 12 май 1933 г. закон за регулирането, който преструктурира 12-милиардния фермерски дълг, съкращава процентите по ипотечната задлъжнялост и увеличава сроковете за погасяване на всички дългове. Правителството получава възможност да отпуска заеми на фермерите и в течение на следващите четири години аграрните банки раздават на половин милион земевладелци заеми на обща сума 2,2 млрд. долара при доста леки условия. За увеличаване на цените на селскостопанската продукция, според закона от 12 май, на фермерите се препоръчва да намалят производството и посевните площи, и да намалят стадата, като за компенсация за убитите животни е създаден специален фонд.

Равносметката от първата година на президентството на Рузвелт е нееднозначна: спадането на БВП се забавя значително и през 1933 г. е едва 2,1%, но безработицата нараства до 24,9 %.

“Новия курс” на Президента Рузвелт спасява либерална Америка!

Спасява американският капитализъм!

Спасява американският капитализъм от безграничната алчност на човека!

Спасява статута на американските капиталисти и знаете ли как?

Като подоходна данъчна ставка за най-високите доходи бе вдигната от 23% в 1928 г. до 70% в 1934 г. и края на войната за кратко-до 93%. Над 50% стигнаха корпоративните данъци, а върху печалбата от капитала-25%, още по-тежък беше данък наследство.

Рузвелт прибра парите на богатите и изгради либерално-социална държава!

Два пъти в историята на Америка се е случвало президенти-демократи да спасяват страната си от безобразията в управлението на техните опоненти.

И при Голямата депресия и при Голямата рецесия Държавата положи Сизифовски усилия да запази “Обществения Договор” и социалния мир.

И в двата случая най-много пострадоха обикновените американски граждани.

 Вторият аргумент е свързан с теорията на Кейнс и нейното приложение в практиката. Неговите идеи са известни като Кейнсианска икономика /Кейнсианство/, от която се създават, както разгледахме по-горе различни течения.

Кейнсианство лансира интервенционалната икономическа политика, чрез която всяко правителство чрез фискални и монетарни мерки би могло да смекчи негативните резултати, /като стагнация, намаляване на заетостта и доходите, инфлацията и безработицата/, на бизнес циклите, икономическите рецесии и депресии.

През 30-те години на 20 век Кейнс взривява господствуващата дотогава неокласическа икономическа мисъл, оспорвайки стария постулат на неокласическата политикономия, че свободните пазари автоматично се саморегулират и осигуряват пълна работна заетост, чрез гъвкав трудов пазар и гъвкави цени.

Кейнс заявява, че обема и нивото на националния доход и инвестициите, общата икономическа активност се определя от съвкупното търсене; когато е налице неадекватно търсене /намаление на потреблението и инвестициите/, се създават благоприятни условия за продължителен висок ръст на безработицата.

Класически пример от теорията на Кейнс е ситуацията на тъй-наречения “ликвиден капан”, или наличието на”инвестиционен капан”. И в двата случая увеличаването на държавните разходи и инвестиции е единствения инструмент за съживяване на икономиката с най-малко изтласкване на частните инвестиции.

След избухването на Втората световна война идеите на Кейнс са приложени от водещите западни икономики. През 50-те и 60-те успехът на кейнсианската икономика е толкова внушителен, че почти всички капиталистически правителства прилагат нейните политически препоръки и де факто пропагандират социалния либерализъм.

През 1999 списание Тайм включва Кейнс в своя списък на стоте най-важни и влиятелни хора на 20 век с аргумента: „Неговата радикална идея, че правителствата трябва да харчат пари, които нямат, може би спаси капитализма.“

Кейнсианството е изключително и само пряк резултат от естественото развитие на конкуренцията и стремежа на фирмите в капиталовото пазарно стопанство за оптимизиране на резултатите си, завладяване на по-голям дял от пазарите и най-важното постигане на висока печалба. Този стихиен и нерегулиран процес довежда до свръхпроизводство, огромни спекулации на фондовите пазари, свръхкредитиране и намаляване на резервите в банковата система.

Стремежа за печалба, както при фирмите, така и при гражданите, въвлича все повече и повече икономически субекти в инвестирането на акции и ценни книжа, издуват се цените, създава се огромен балон. Когато парите свършат балона се спуква, всеки търси свободни пари за да изплати задълженията си, започва да продава активи, цените падат и започва тъжен сериал от безброй фалити.

Използването на теоретичната постановка за съвкупното търсене в практиката на западните правителства след Втората световна война, се оказа допълнителен ефективен инструмент.

Основната цел, която си поставиха тогавашните правителства беше висок растеж и заетост. Те много добре си спомниха критиката на Кейнс за тежките репарации наложени на Германия, след края на Първата световна война. Тези репарации доведоха до огромна инфлация, срив в икономиката и появата на Хитлеровия реваншизъм.

Затова проведоха плана Маршал, всъщност изпълниха препоръката на Кейнс за стимулиране на икономиката, чрез целенасочена държавна фискална и монетарна политика.

Засилената фискална политика, увеличените разходи и инвестиции на държавата, спомогна наред с другите фактори изтъкнати от Пикети за “Голямата компресия” т.е. изравняване на растежа на доходите от капитал и наемен труд.

 
Третият аргумент е влиянието на Световната социалистическа система създадена след края на Втората световна война. Много бързо се забрави, че през 50-те и 60-те години се разгоря не само сериозна идеологическа и политическа борба между двете системи, но и засилено икономическо съревнование. Високите екстензивни темпове на икономически растеж в СССР и другите социалистически страни, причината за които се явяваше преди всичко небивалия ентусиазъм на обикновените хора за изграждане на едно рекламирано и бленувано общество, стряскаха Запада. Между другото нещо подобно се случва днес с Китай.

Можеше ли Запада да си позволи политика на стагниране на трудовите доходи и остеритет?  Категорично не!

Моето мнение е, че изискванията на наемния труд хуманизира Капитала!

Западните страни провеждаха политика на висок икономически растеж и заетост. Доходите и потреблението непрекъснато се увеличаваха. Създадаха се ефективни социално-осигурителни и пенсионни системи.  Това се случи благодарение на няколко основни причини:

-създаване на много-добри институционални условия за развитие на частното предприемачество, конкуренцията, свободен пазар и ценообразуване;

-провеждане на кейнсианска политика;

-провеждане на прогресивна данъчна политика с високи данъци
за големите доходи;

-създаване на социално-осигурителна и пенсионна система:

-субсидиране на селско-стопанското производство в Европа;

-узаконяване на дейността на профсъюзите и др;

Така се осъществи “Американската мечта” и либерално-социалната държава в Западна Европа!

Капитализмът спечели икономическото съревнование със Социализма благодарение на своята по-висока производителност. Това се усети в края на 70-те и началото на 80-те години. За всички на Запад стана ясно, че е въпрос на кратко време Социалистическата ситема да се разпадне. Естествено се появи нова тенденция в политиката и икономиката, следствие кризите на Кейнсианската политика и социализма. Вече никой не можеше да спре появата на неолиберализма, който буквално ги помете.

Същото се случи и с Наполеон през 1815 г. Въпреки, че неговите войни искаха да проправят път на идеите на Френската буржоазна революция срещу него се обединиха Европейските монархии и го разгромиха.

Същото се случи със Социализма. Идеята за социална справедливост беше облечена в насилие. Равенството се постигна чрез сталинистки терор, премахване на демократичните принципи и свободното пазарно стопанство. Социализма се провали поради:

-липса на възможност за свободно предприемачество;

-липса на конкуренция, свободни пазари и ценообразуване;

-липса на независима правна система;

-липса на демокрация и др.;

Идеите на Френската буржоазна революция и социализма бяха облечени в насилие и се провалиха.

И все пак след повече от 150 г. в Европа се установи властта на Републиката и парламентарната демокрация с малки изключения!

Какво ли ни чака в бъдещето?

 

ІІ. Критики на книгата на Пикети

А. ЗА КАПИТАЛЪТ

 Вижте какво пише Пикети в книгата "Капиталът през XXI век":

„В рамките на тази книга капиталът е по дефиниция сборът от всички активи, които биха могли да се притежават и разменят на пазара. Капиталът по-точно включва цялата недвижима собственост (недвижимо имущество, жилища), използвана като частни жилища, както и финансовия и фирмения капитал (сгради, инфраструктура, машини, патенти), използвани от  фирмите, държавите и общините.За да улесним изложението, ще използваме думите „капитал” и „притежание” като взаимнозаменяеми, като два перфектни синонима.”

Тази дефиниция е твърде тясна за моето разбиране за капитала!

Капиталът е форма на движение на парите, при която материалните ресурси се преобразуват чрез физическия и умствен труд на човека с помощта на средства за производство, и се създават материални блага и услуги. Капиталът е олицетворение на процес, при който парите служат и се използват за създаване на нови пари.

Това е моето простичко разбиране за капиталът!

Но аз не критикувам приетия подход на Пикети, аз виждам, че той изследва не същността на капитала, както го прави Маркс в “ Капиталът”,  и както го разбрах аз от мойта лична производствена практика.
Пикети изследва следствията от функционирането на капитала, от разпределението на материалните блага, което формира доходи от капитал и наемен труд в историята през последните три века.

Той не изследва как функционира капиталът, нито съществуващите производствени и разпределителни отношения, а крайния резултат от тях. Това е предметът на неговото изследване и той го заявява категорично в тази дефиниция!

Затова аз не считам за достатъчно основателни критиките по негов адрес относно използваната от него категория капитал.

В този аспект ще посоча някои от критиките:

-книгата не изследва капитала, а богатството;

-капиталът трябва да се разглежда като процес на създаване на пари;

-Пикети изповядва неокласическата теория, че капиталът е сбор от физически обекти;

-измерването на капитала в стойностно изражение не дава представа за самото физическо богатство;

-стойностното изражение на активите акумулира в себе си и спекулациите на финансовия пазар и така резултата може би се изкривява;

-не вижда разлика между продуктивния и непродуктивния капитал  и не посочва каква е структурата му;

-какви ще са резултатите на съотношението капитал: доходи, ако
 от сметките се извади непродуктивния капитал-например жилищата, които не носят доходи от наем;

 

Б. ЗА ИМЕТО НА КНИГАТА

След като написах първия вариант на книгата “Справедлива печалба” се обърнах към сестрата на мой много добър приятел в живота, доцентка в СУ “Климент Охридски” за рецензия.

Тя ми отказа с аргумента, че е специалист по труда в областта на социологията, а не в икономиката. Но ми каза, че моята книга се занимава с подобни проблеми на скоро излязло и много нашумяло произведение на френския автор Тома Пикети “Капиталът на ХХІ век”.

Не крия, че не бях чувал  за него.

Когато за първи път прочетох някои статии за книгата на Пикети, се изненадах от дързостта и смелостта му да изследва капитала, и се зарадвах адски много на основния извод, че r>g  т.е. че нормата на възвращаемост на частния капитал  “r” е силно и дългосрочно по-висока от нормата на растеж на доходите и на производството “g”, подкрепен с толкова много емпиричен материал.

Нямаше година откакто бях прочел трите тома на “Капиталът” на Маркс и очаквах нещо като анализ на капитализма.

Заглавието “Капиталът на ХХІ век” е заблудило не само мен, а и много други хора, които са очаквали анализ на най-важните проблеми на състоянието на икономиката. Темата за неравенството в разпределението капитал/доходи е изключително важна, но аз очаквах позиция относно въпросите на:

-икономическата рецесия и причините за нея;

-за стагнацията обхванала световната икономика, сякаш се
намираме в ситуация на “ликвиден и инвестиционен капан”;

-за безработицата непрекъснато увеличаваща се в световен мащаб;

-за икономическия растеж;

-за монополното състояние на финансовата система в световната икономика, която като питбул е захапала производствената сфера и я държи в подчинение, а и не само нея;

-за нарастването на дълговете, държавни, фирмени и на гражданите;

-за свободното движение на капитала и ролята на глобализацията;

-за причините, които формират днешното неравенство;

Очаквах критичен анализ от всякакви лявоцентриски, леви, дори и от марксиски позиции. Защо не?  Голямата рецесия поднови интереса към Маркс. След направено проучване преди няколко години той беше обявен за мислител на хилядолетието.

Бях доста изненадан , че Пикети не е с леви убеждения, дори  усещам съвсем слабо влияние на Кейнс във възгледите му, а е с умерени неокласически или неолиберални идеи, което ясно проличава от думите му в едно интервю:

“„Аз изцяло подкрепям частната собственост и частния капитализъм… Моята цел е да накарам хората да инвестират в техните фирми, да накарам хората да бъдат капиталисти и собственици… Изправени сме пред риска някои държави да се обърнат срещу глобализацията”.

 Въпреки всичко аз пренебрегвам всичките критики към книгата
“Капиталът на ХХІ век”относно:

-това, че се заиграва в заглавието с Маркс, сякаш го копира от фундаменталния му труд;

-липсва анализ за причините на неравенството;

-липсва анализ на фундаменталните проблеми;

-защо глобализацията доведе до нарастващо неравенство и мизерия на средната класа

-не е достатъчно да посочиш, че днес политиката влияе изключително много на икономическите процеси;

-с прогресивен данък богатство, ще се намали рязко неравенството;

Пренебрегвам ги поради простата причина, че ако не знам кои са причините за днешното неравенство, трябва само да прочета книгата “Цената на неравенството” на Джоузеф Щиглиц.

Ако не разбирам механизма на деловия цикъл и най-вече защо вечно има безработица и икономически кризи, и те се местят непрекъснато по географията на земното кълбо, ще чета Кейнс, монетарното посткейнсианство в т.ч. Хайман Мински, да не забравя и Маркс, Митчел, Бърнс, Китчин, Бродел, Солоу, Бери, Кондратиев и Кузнец, Форестър и Шърмън, Шумпетер и Ростоу, и много други. Така мога да изреждам, колкото си искам.

Но някак е неудобно да пействаш заглавието на книгата на един велик мислител и после да се окаже, че не само не си го чел, но че твърде комформистки и рефлексивно го критикуваш.

И въпреки всичко “Капиталът на ХХІ век” на Тома Пикети е изключително ценна книга!

Възхитителна е заслугата на автора й за развитието на политикономията!

Емпиричните й данни доказват основната характеристика и противоречие на капиталистическото общество, в частност капиталистическото пазарно стопанство!

Едва ли Пикети се досеща какво е доказал!

Той е убеден, че е доказал основното противоречие на капитализма!

Според мен има “малка”, но "съществена грешка".

Основното противоречие на капитализма е:

“Обществения характер на производството при създаването на материални блага и услуги, и частнокапиталистическата форма на присвояване на продуктите на производството, на частнособственическия характер на разпределението им!”

Той доказва следствието на основния закон на капитализма-
Закона за капиталистическото натрупване!

Всъщност аз убедено заявявам, че Тома Пикети доказва теорията за принадената стойност на Карл Маркс!

Блестящия му емпиричен резултат доказва едновременно няколко процеса и резултата от капиталистическия начин на производство и разпределение на материалните блага, които аз разглеждам и които стоят в основата на книгата ми “Справедлива печалба”:

1. Основния закон на капитализма за капиталистическото натрупване.

2. При капиталистическия начин на производство се извършва
експлоатация т.е. използва се чужд труд, от който се облагодетелстват други хора.

3. Разпределението на материалните блага се извършва на основата на частната собственост, при което се присвоява част от труда на хората на наемния труд т.е. присвоява се част от труда на тези, които реално произвеждат стоките и услугите.

4. Извършва се мултиплициране/ умножаване на ефекта/ на печалбата от:

-експлоатацията на чужд труд;

-присвояване на част от труда на на тези, които реално произвеждат стоките и услугите;

 -от използване на кредита / определена сума парични средства, която се използва за разширение на производството чрез закупуване на нови машини или за оборотни средства/, който представлява овеществен минал труд, чиято стойност е превърната в парична стойност депозирана в банката от граждани, фирми, общини и държава.

Кредита не е капитал на предприемача, той представлява привлечени финансови средства, които се изплащат от мултиплицираната печалба реализирана в процеса на използване на чужд труд.

От тук нататък “Капиталът на ХХІ век” на Тома Пикети дава широки възможности за изследване мултиплицирането на печалбата,  структурно изследване на различните видове капиталови доходи и как те се формират.
Каква е ролята на кредита за формиране на печалбата.

 Пример за такова изследване може да бъде например фирма, като“Майкрософт” основавана на 4 април 1975 г., Албакърки, Ню Мексико, САЩ от Бил Гейтс и Пол Алън, с централен офис: Редмънд, Вашингтон, САЩ, започнала с първоначален капитал 25000 $. Днес цената на една акция е: MSFT (NASDAQ) 50,16 $.

Най-известните ѝ продукти са операционната система Windows и пакетът от текстообработващи програми Microsoft Office. Тя е първият по големина доставчик на софтуер и услуги в областта на информационните технологии с обем на продажбите в този сектор от 65,7 милиарда долара и общ обем на продажбите от 77,85 милиарда долара (2013). През 1999 г. компанията става най-скъпата компания в света с пазарна капитализация от 620,58 млрд. щатски долара. Служители- брой 128 076 юни 2014 г.

Резултатите на едно такова изследване несъмнено биха били интересни, даже според мен може да са по пикантни от тези на Тома Пикети в “Капиталът на ХХІ век”.

Нямам такова въображение как Бил Гейтс и Пол Алън, по колко часа всеки ден без изключение би трябвало да работят и то много интензивно, за да постигнат тези мащаби на пазарна капитализация и лично богатство без системата законно да им дава право да присвояват чужд труд.

Нямам нищо против Бил Гейтс, Стив Джобс или Уорън Бъфет, даже изпитвам огромен респект от тези изключителни личности и тяхното дело/ по-различно ми е мнението за братя Коук или наследниците на Уолмарт/, но всички те притежават бизнес и състояния много по-големи от вложения от тях, първоначален капитал, личен труд и реализирани идеи.

Системата им даде възможност да мултиплицират печалбите си в невероятни размери и стойности. Време е да се анализира и говори за това, защото през 2100 г. единия процент ще притежават 99% от богатството и доходите в света.

 
Статията е част от книгата ми "Справедлива печалба" -2016г.

Блог на Петър Къртев www.peterhen.com